Вятърът отрони няколко цветчета от дърветата, а тежките китки на люляка с техните безбройни цветни звездички се олюляха напред-назад в замрелия въздух. До стената просвири щурец и като синя нишка дълго, тъничко водно конче прелетя край тях на прозрачните си кафеникави крилца. Лорд Хенри имаше чувството, че чува как бие сърцето в гърдите на Базил Холуърд и се питаше какво ли му предстои да чуе.

— Историята е следната — започна след кратка пауза художникът. — Преди два месеца отидох на прием у лейди Брендън. Знаеш добре, че ние, нещастните художници, трябва да се появяваме от време на време в обществото ако не за друго, поне да припомняме на хората, че не сме диваци. Във фрак и с бяла вратовръзка, както ти самият ми каза веднъж, дори и борсовият агент може да се представи за цивилизован човек. И тъй, след като бях стоял вече десетина минути в салона и разговарях с разни масивни, натруфени видни дами и скучни членове на академията, изведнъж усетих, че някой ме гледа. Обърнах се леко и за първи път видях Дориан Грей. Когато очите ни се срещнаха, усетих, че пребледнявам. Обзе ме необяснимо чувство на страх. Разбрах, че съм срещнал човек с такова обаяние, на което, ако се поддам, би могло да ме погълне целия, цялата ми душа, изкуството ми дори. Никога не съм допускал външни обстоятелства да влияят на живота ми. Ти добре знаеш, Хари, колко съм независим по природа. Винаги съм бил господар на себе си, поне до срещата с Дориан Грей. И изведнъж… всъщност не знам как да ти го обясня. Нещо сякаш ми подсказа, че съм пред прага на критичен момент в моя живот.

Изпитах странното усещане, че съдбата се готви да ми предложи изтънчени удоволствия, но и не по-малко изтънчени мъки. Изплаших се и се обърнах да си вървя.

Към бягството ме подтикна не съвестта, а някакъв необясним страх. Това, разбира се, не ми прави чест.

— Съвестта и страхът са едно и също нещо, Базил. Съвестта е само другото име на страха, неговата фирма. Така е.