— Не вярвам в това, Хари, убеден съм, че и ти не вярваш. Във всеки случай, каквото и да ме е карало да постъпя така — може да е била и гордостта, тъй като винаги съм бил много горд, — аз започнах да си пробивам път към вратата. Но там, разбира се, попаднах на лейди Брендън. „Нима искате да избягате толкова рано, мистър Холуърд?“ — развика се тя. Нали знаеш колко й е писклив гласът?

— Да! По всичко прилича на паун, освен по красотата — каза лорд Хенри, като разкъсваше листенце по листенце паричката с тънките си нервни пръсти.

— Не успях да се измъкна от нея. Започна да ме представя на разни кралски особи, на хора с медали и ордени на жартиерата, на възрастни дами с огромни диадеми и носове като папагалски човки. Говореше за мен като за свой най-близък приятел. До този момент се бяхме виждали само веднъж, но тя явно бе решила да се държи с мен като със знаменитост. Струва ми се, че по това време една от моите картини бе пожънала голям успех, за нея пишеха в долнопробните вестници, а в деветнадесети век това е мерило за безсмъртие. Внезапно се озовах лице срещу лице пред същия млад човек, който вече бе предизвикал такова необичайно вълнение у мен. Бяхме съвсем близко един до друг, почти се докосвахме. Очите ни се срещнаха отново. Разбирах, че постъпвам безразсъдно, но помолих лейди Брендън да ни запознае. Може би това не беше толкова безразсъдно. Беше просто неизбежно. Ние сигурно бихме си заговорили, без изобщо да ни бяха представили. Уверен съм в това. По-късно Дориан ми каза същото. И той почувствал, че срещата ни е предопределена от съдбата.

— А как ти описа лейди Брендън този прекрасен млад човек? — попита лорд Хенри. — Познавам навика й да прави кратък словесен портрет на всеки свой гост. Спомням си как ме представяше на някакъв наперен, червендалест старик, чиито гърди бяха покрита с ордени и ленти, и ми съобщаваше на ухото с трагичен шепот, които сигурно достигаше до ушите на всички присъстващи, невероятни подробности от неговото минало. Чисто и просто избягах, предпочитам сам да опознавам хората. А лейди Брендън се отнася към гостите си като към вещи, предназначени за разпродажба на търг. Тя или разказва за най-интимни подробности от живота им, или те осведомява за всичко друго освен за онова, което би искал да научиш.