— Горката лейди Брендън! Ти си прекалено строг към нея, Хари — отвърна разсеяно Холуърд.

— Скъпи приятелю, тя се стремеше да открие салон, а успя да направи само ресторант. Кажи ми, как да я уважавам? Но остави това, по-добре ми кажи какво ти разправи за Дориан Грей?

— О, нещо от рода на: „Прекрасен младеж… с бедната му майка бяхме неразделни… Не помня с какво се занимава… Страхувам се, че не прави нищо… О, да, свири на пиано… или на цигулка, нали, скъпи мистър Грей?“ Ние двамата се разсмяхме и в същия миг станахме приятели.

— Смехът не е лошо начало на едно приятелство, но е още по-добър негов край — подхвърли младият лорд, като откъсна още една паричка.

Холуърд поклати глава.

— Ти не знаеш какво е приятелство, Хари — прошепна той, — а не знаеш какво е и омраза. Ти обичаш всеки, а това означава, че си и равнодушен към всеки.

— Колко си несправедлив към мен! — възкликна лорд Хенри, като наклони шапката си назад и погледна към малките облачета, подобни на гранки лъскава бяла коприна, които плуваха по бистрото тюркоазено небе. — Да, ужасно си несправедлив! Аз съвсем нямам еднакво отношение към хората. Приятелите си избирам по хубавата им външност, познатите си — заради доброто им име, а враговете си — заради техния ум. Човек трудно може да подбира съвсем точно враговете си. А сред моите врагове няма нито един глупак. Всички са достатъчно интелигентни и затова ме ценят. Навярно ще кажеш, че това е от моя страна суетност? И наистина е суетност.

— Да, така мисля, Хари. И според твоето определение, за теб аз съм само един обикновен познат.